Предполага се, че традицията за мартеницата е толкова древна, колкото и нашата държава.
Белия и червения конец по времето на траките символизирали безкрая на живота и безсмъртието на човешкия дух.

Легенди от по-ново време свързват мартеницата с прабългарите. Когато стигнали Дунавската равнина те били омагьосани от красивата природа и решили да се установят на това дивно място. Хан Аспарух, който ги предвождал решил да извърши жертвоприношение в името но бог Тангра. По традиция огънят трябвало да се запали със стрък изсъхнал копър, но прабългарите не намирали на това място.
Хуба, сестрата на хан Аспарух, сънувала сън от който разбрала за терзанията на брат си и му изпратила желаната билка, вързана с конец за крака на един сокол. По време на полета, конецът прорязал крака на птицата и част от връвта се обагрила в алено-червено.
Когато соколът кацнал на рамото на Аспарух, ханът взел снопчето копър и заръчал да се запали жертвеният огън, а бяло-червения конец вързал на гърдите си за здраве и благополучие. Това се случило на 1 март и от този ден насетне българите тачат този обичай.

Баба Марта е символ на пролетта и новото начало. Въпреки че често я определяме като капризна баба с лют характер, тя е възприемана и като добродушна старица, която дарява малки и големи с мартенички за здраве и благоденствие.
Месеците януари и февруари са представяни като Голям и Малък Секчо и според поверията са братя на Баба Марта. Тя е взела по малко и от двамата и затова ту е усмихната и добра, ту е люта и зла.
Една от легендите разказва за козарка, която през март извела стадото си на паша в планината, в която живеела Баба Марта. Всички и казвали да не излиза навън, че времето е променливо, а тя отговаряла, че и Марта е жена та ще я разбере. Разсърдила се Баба Марта, разфучала се, поискала няколко студени дни назаем от брат си Малък Сечко и студ сковал планината. Козарката и стадото се вледенили и се превърнали в камара от камъни, от която потекла лековита вода.

Историята на Пижо и Пенда е история на силната, вечна и неугасваща любов, увековечена чрез мартеницата. Тя се предава от уста на уста в народното творчество и е символ на новото начало и възраждащата се природа.

Пижо бил хубавец, напет и скромен младеж, който се славел с трудолюбието си и с кроткия си нрав. Бил много работлив и никога не се задържал на едно място – вечно помагал на някого и обикалял селото. Затова и бузите му били винаги червени.
Пижо се влюбил от пръв поглед в красивата Пенда. Тя била най-личната мома в цялото село, била скромна и честна. Косите й били черни, а кожата й най-бялата, която някой някога е виждал.

 Двамата влюбени вдигнали чудна сватба на която поканили цялото село. Всички благослявяли младите, а образите и историята им останали завинаги в съзнанието на хората.