Една история за доброто и човечността
През 2014-та година благодарение на един уникален човек имах възможност да посетя Непал. Взех един приятел и направихме 8 дневен трек из митичните Хималаи. Стартовата ни точка тръгваше от едно малко градче наречено Дунче. След 8 часа пътуване с автобус от Катманду най-сетне пристигнахме. Прекарахме нощта там и на сутринта потеглихме. Крайната ни точка беше едно от най-високите планински езера в Непал – Гозайкунда, което се намираше на 4380 метра надморска височина.
Вървяхме бързо, тъй като ни предстоеше дълъг преход до мястото, където трябваше да преспим. Постепенно следите и шумотевицата на града заглъхнаха и се пренесохме в едни уникални пейзажи от красиви горски цветя и дървета. И изведнъж, там насред нищото изникна една малка къщурка. Пътят ни минаваше покрай нея. Не видяхме никой и продължихме да вървим. И тогава след около триста метра срещу нас се зададе едно момиченце, което носеше кош с камъни. Кошът беше привързан за главата й. Така шерпите обикновено носят багаж към базовите лагери, но явно това си беше нормална практика в Непал. Не през гръб, а през глава. Момиченцето беше на не повече от 8-9 годинки. В раницата си имах няколко сникърса. Мисля, че бяха точно четири. Бях си ги взел, за да се подкрепям по време на продължителните преходи. Момиченцето се приближи до нас, усмихна се и аз й направих знак да спре. Свалих раницата от гърба си и от единия джоб извадих сникърс. В момента, в който протегнах ръка, за да й го подам отнякъде се появиха още 5-6 дечица. Настана голяма суматоха. Те викаха и подскачаха от радост. Очите им не изпускаха от поглед шоколадовия десерт. Почувствах се доста неловко. Нямах сникърси за всички деца, а и като цяло исках да си ги запазя заради силата и енергията, която биха ми дали. Все пак 8 дни щяхме да се изкачваме в планината и не знаех, кога ще имам нужда от тях. Докат се чудех какво да направя, един спокоен мъжки глас накара децата да замълчат. Излезе баща им. Аз все още държах протегната си ръка към детето.
„Намасте“ – каза той и се поклони.
„Намасте“ – отговорихме ние и също се поклонихме.
Подадох му сникърса. Той го взе, извади от джоба си един нож, клекна и разразя десерта на равни парченца. После даде по едно на всяко дете. Децата крещяха от радост. Гледаха ме, говореха ми неща и после се разбягаха нанякъде.
Поприказвахме си с бащата. Английският му беше перфектен, за разлика от моя:) Попита ни накъде отиваме, даде ни някой съвет за пътя и се разделихме.
Преди да тръгнем, той ме погледна топло в очите и ми каза:
„Благодаря ви, сър“.
Почувствах се отново доста неловко и се усмихнах широко.
„Няма за какво“ – му казах на свой ред.
„Не, вие не ме разбрахте. Някои от децата за първи път в живота си опитват шоколад“. След което се усмихна леко и тръгна към къщата.
Тази негова усмивка опари крайчеца на лицето ми и аз замръзнах. Гледах го как се отдалечава без да кажа нищо. Една огромна буца беше запушила гърлото ми. Сложих раницата си обратно на гърба и продължихме. Известно време с Киро мълчахме.
Мислех си за сникърса. За това, как по всяко време на денонощието мога да излезя и да си купя един, два или три. Мислех за колата си, за телефона си, за банята си, за топлата вода, с която мога да се изкъпя всеки ден, за студената вода, която мога да пия по всяко време. И за хилядите други удобства. Мислех си за това, че колкото повече имаме все не ни е достатъчно. Имаме почти всичко, но не сме щастливи. Мислех си и за хората в Непал. Те непрекъснато се усмихваха. Нямаха ток, нормална вода за пиене, нямаха бани, тоалетни, коли, телефони. Но бяха толкова щастливи. Може би именно заради това. Живееха толкова просто и първично. Доста уроци научих там. Уроци по човечност, скромност и доброта. Умът ми превключи на друго ниво и сякаш самото приемане и осъзнаване на нещата стана по-силно и истинско. Странно е как се отваряш за света и най-вече за самия себе си, когато загърбиш своето его и предразсъдици. Нещата стават толкова ясни и чисти.
Като кош с камъни привързан върху главата на едно малко момиче, което въпреки тежестта не спира да се усмихва.
Като сникърс нарязан на парченца със стар нож.
Като приятелска ръка протегната над нечие рамо…
Вървяхме бързо, тъй като ни предстоеше дълъг преход до мястото, където трябваше да преспим. Постепенно следите и шумотевицата на града заглъхнаха и се пренесохме в едни уникални пейзажи от красиви горски цветя и дървета. И изведнъж, там насред нищото изникна една малка къщурка. Пътят ни минаваше покрай нея. Не видяхме никой и продължихме да вървим. И тогава след около триста метра срещу нас се зададе едно момиченце, което носеше кош с камъни. Кошът беше привързан за главата й. Така шерпите обикновено носят багаж към базовите лагери, но явно това си беше нормална практика в Непал. Не през гръб, а през глава. Момиченцето беше на не повече от 8-9 годинки. В раницата си имах няколко сникърса. Мисля, че бяха точно четири. Бях си ги взел, за да се подкрепям по време на продължителните преходи. Момиченцето се приближи до нас, усмихна се и аз й направих знак да спре. Свалих раницата от гърба си и от единия джоб извадих сникърс. В момента, в който протегнах ръка, за да й го подам отнякъде се появиха още 5-6 дечица. Настана голяма суматоха. Те викаха и подскачаха от радост. Очите им не изпускаха от поглед шоколадовия десерт. Почувствах се доста неловко. Нямах сникърси за всички деца, а и като цяло исках да си ги запазя заради силата и енергията, която биха ми дали. Все пак 8 дни щяхме да се изкачваме в планината и не знаех, кога ще имам нужда от тях. Докат се чудех какво да направя, един спокоен мъжки глас накара децата да замълчат. Излезе баща им. Аз все още държах протегната си ръка към детето.
„Намасте“ – каза той и се поклони.
„Намасте“ – отговорихме ние и също се поклонихме.
Подадох му сникърса. Той го взе, извади от джоба си един нож, клекна и разразя десерта на равни парченца. После даде по едно на всяко дете. Децата крещяха от радост. Гледаха ме, говореха ми неща и после се разбягаха нанякъде.
Поприказвахме си с бащата. Английският му беше перфектен, за разлика от моя:) Попита ни накъде отиваме, даде ни някой съвет за пътя и се разделихме.
Преди да тръгнем, той ме погледна топло в очите и ми каза:
„Благодаря ви, сър“.
Почувствах се отново доста неловко и се усмихнах широко.
„Няма за какво“ – му казах на свой ред.
„Не, вие не ме разбрахте. Някои от децата за първи път в живота си опитват шоколад“. След което се усмихна леко и тръгна към къщата.
Тази негова усмивка опари крайчеца на лицето ми и аз замръзнах. Гледах го как се отдалечава без да кажа нищо. Една огромна буца беше запушила гърлото ми. Сложих раницата си обратно на гърба и продължихме. Известно време с Киро мълчахме.
Мислех си за сникърса. За това, как по всяко време на денонощието мога да излезя и да си купя един, два или три. Мислех за колата си, за телефона си, за банята си, за топлата вода, с която мога да се изкъпя всеки ден, за студената вода, която мога да пия по всяко време. И за хилядите други удобства. Мислех си за това, че колкото повече имаме все не ни е достатъчно. Имаме почти всичко, но не сме щастливи. Мислех си и за хората в Непал. Те непрекъснато се усмихваха. Нямаха ток, нормална вода за пиене, нямаха бани, тоалетни, коли, телефони. Но бяха толкова щастливи. Може би именно заради това. Живееха толкова просто и първично. Доста уроци научих там. Уроци по човечност, скромност и доброта. Умът ми превключи на друго ниво и сякаш самото приемане и осъзнаване на нещата стана по-силно и истинско. Странно е как се отваряш за света и най-вече за самия себе си, когато загърбиш своето его и предразсъдици. Нещата стават толкова ясни и чисти.
Като кош с камъни привързан върху главата на едно малко момиче, което въпреки тежестта не спира да се усмихва.
Като сникърс нарязан на парченца със стар нож.
Като приятелска ръка протегната над нечие рамо…
(автор: Йордан Кроснаков)