Наскоро установих, че малко хора знаят кой е родният град на Алеко Константинов. Е, да, става дума за крайдунавския град Свищов.Това е най-южната точка на река Дунав с най-вдаденото навътре в територията на България дунавско пристанище. А най-високата точка на Свищов се намира в местността Бунар Болар — 239 м. надморска височина.
В околностите на днешния град Свищов по римско време е съществувало селище под името Нове (Novae), построено във формата на петоъгълник.
През XIX век градът се превръща едно от най-значимите долнодунавски пристанища, като през него се изнасят стоки за Русия и Средна Европа. По време на Руско-турската война (1806 – 1812) градът е опожарен от руските войски, а населението – се преселва.
Тази статия е посветена на великия наш писател, ето защо ще се спра на описание за Алеко Константинов, а не на самия град.
Алѐко Ива̀ницов Константѝнов (познат с псевдонима Щастливеца) е български писател, адвокат, общественик и основоположник на организираното туристическо движение в България. Роден е в град Свищов на 13 януари (1 януари стар стил) 1863 г. в семейството на видния свищовски търговец Иваница Хаджиконстантинов.
Алеко Константинов развива активна обществена дейност като училищен настоятел, член на Върховния македонски комитет, член на настоятелството на дружество „Славянска беседа“, на Българското народообразователно дружество, на Комисията за насърчаване на местната индустрия, на Дружеството за насърчаване на изкуствата, на Музикалното общество, на Театралния комитет. По негова инициатива се създава първото туристическо дружество в България. Началото на организирания туризъм се поставя с изкачването на Черни връх на 27 август 1895.
Още приживе големият български писател подарява родната си къща на Свищовската община, за да се използва за културните нужди на града. Тук е изложена интересна експозиция, пресъздаваща най-важните етапи от краткия, но богат обществен и творчески живот на Алеко Константинов.
На първия етаж е изложена богата археологическа колекция. На втория етаж е разположена експозиция за неговия живот и творчество. Запазени са многобройни лични вещи и предмети, с които се разкрива детството и юношеството на поета. Възстановен е интериорът на дома от втората половина на ХIХ век. Сред най-ценните експонати е изложено и сърцето на писателя, спряло да тупти твърде рано.
Първата зряла творба на Константинов е „До Чикаго и назад“. В нея са предадени впечатленията на автора от пътуването му до Америка. Тя носи белезите на неговата ярка творческа индивидуалност – темперамент, артистичност, чувство за хумор. Познанието за далечната страна се съчетава с национално самопознание, с размисъла за настоящето на Родината и тревогата за нейното бъдеще. Алеко вижда България в системата на съвременния свят, той пътува с любопитство и пътешественическа страст, но и със стремеж за съизмерване на българското с чуждото. Идеен център на творбата е отношението към западната цивилизация, което се движи между възторга от високото материално равнище и техническите завоевания и възмущението от антихуманните прояви в това добре подредено, богато общество.
Произведението „Бай Ганьо“ е особено популярно поради близостта на героя до масовата социална психология на грубия практицизъм, ниските духовни хоризонти. Бай Ганьо е колоритен и витален образ. Обикаляйки Европа, в контакт с други нрави, отношения, култура, той изпада в комични ситуации. Въпреки скъперничеството, арогантността, липсата на морални принципи, ниската култура, физическата нечистоплътност този образ не отблъсква, а разсмива, уравновесен от Алековата благородна артистична личност.
Интересен факт свързан с руския император Александър II – при третото си посещение в България по време на Освободителната Руско-турска война, на 14 юли 1877 г., императорът отсяда в родната къща на Алеко Константинов. От балкона на бащината къща на Алеко императорът наблюдава преминаването на руските войски по моста през Дунава. Малкият Алеко присъства на тази сцена, което оставя светъл спомен в душата му и поражда обич към всичко руско. По този повод Пенчо П. Славейков пише в биографичната си книга за Алеко:
| На тази гледка от балкона той е имал веднъж трепетна наслада да се любува, изправен до Освободителя цар, гледащ дългата върволица от войници, извита като тесма от свободния към освободения бряг. Образът на великия Освободител бе дълбоко врязан в паметта на Алека и когато той се е готвел за кръгосветско пътешествие, оставил е поръка на своите ближни да отстъпят родителския му дом не за някое обществено заведение, а за спомен, че царят е живял в него, да подставят бюста му в стаята, където е спал. |
От емблематичните му произведения – разказът „Пази Боже сляпо да прогледа“ и фейлетоните „Разни хора, разни идеали“, „Страст“ и „Честита Нова година!“, произлиза прозвището му Щастливеца, с което всички българи продължават да го наричат и днес.